ДЪЛГЪТ КЪМ УДОВОЛСТВИЕТО: Хайку-деликатеси

Хайку

- присъствието на храната

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

чета хайку

изненадан съм

от радостни сълзи *

Най-краткият литературен жанр в света е хайку-поезията, част от японската литературна традиция, но и феномен на постмодерната епоха, завладяна не само на рекламните слоугани, но и от експересивната лаконичност на хайку-стила. Лекота, фрагментарност, пределна изразителност - хайку е феномен на глобалната култура на интернет епохата и вече се твори по целия свят, а не само в страната на Изгряващото слънце, където била изобретена в началото на ХІV в. от поетите при императорския двор.

Хайку се развива като трансформация на жанра танка – петстишието-кратка песен, чрез отпадане на рефрена. Хайку е ритъм в три стъпки, 17 срички по схемата 5-7-5. И ако класическите образци са неизменно в естетиката на пейзажната поезия, маркирана и чрез типичната сезонна дума, то модерните образци са значително по свободни и достигат до 20 срички без ограничения в темата и лексиката. Хайку е поезия на обичайното, на необикновената обикновеност, която просветва пред нас със вътрешния си живот и тайната на своето непрозримо битие.

Темата за храната – чаят, ориза, рибата са част от японската класическа традиция и новите теденции. Храната е образ тъкмо на необикновеното в обикновеното, защото обобщава в себе си и усилието и съдбата на човека, участта да търси, да се бори, да страда, но и да изкушава и доволства. Храната в хайку изразява и близостта и отношенията между хората, тя е намек дори за любовта и смъртта, така непряко се заговаря за големите теми на съществуването, през таз наглед непретенциозната тема.

Един стих на съвременния японски поет Риу Юцуя, посветено на починалата му съпруга:

Изсипвам водата от спагетите в мивката

и цял изтичам с нея

О, Ниджи!

Разработва темата за любовта, живота, смъртта и тъгата с удивителна деликатност и трогателност, емоцията е изразена в един банален жест, защото обичаното същество не ни липсва само в изключителните мигове, а във всеки час от ежедневието и любовта е толкова насъщна, колкото и диханието. Храната напомня на човека неговата земна участ и мимолетност, но и чудото на неговото съществуване, смирението което дължи на другите и уважението пред нуждата. Любовта е храната на душата, храната на смисъла срещу случайната безцелност на дните.

Храната в хайку-поезията е говор за толерантостта и прозрението-просветление, за приятелството, както е в стихчето на Кьорико, един от учениците на знаменития Башо:

Ухание на сливов цвят

усещат гостите

в бледосинята чаша за чай.

Недоловимостта на близостта, приятната атмосфера, откъсването от грижите, припомнянето на копнежите и красотата, побрани в недоловимостта на мига, който е тук и отминава.

Сякаш сетивата колкото и да правят съществуването осезаемо то изглежда е повече намек, докосване и ние като чи ли езва едва усещаме, че сме тук, а долавяме най силно това тук не само в остротата на болката, но и в деликатнотстта на спокойната радост, чрез която опознаваме собственото си тук, споделяме го, но и предусещаме онова повече, онова там, на всяко тук, което се изплъзва на езика, което има само намека, за да свидетелства за своето отсътвие-присъствие. Цветовете - кехлибарено зелено-жълт на течността и светлото небесно на съда са в сговор и контраст... Сливовия цвят, по-скоро спомен – щастието тук и някога, красотата миг, преживяна, но не съхранена, изгубена, но и спасена, припомнена от уханието, нюансът на лека тъга в спокойния час, напомнен от бледосиньото на чашата - далечината – безплътно лазурното с неговата тиха, въздушна, безстрастна и непостижима извисеност – натрупаната празнота и нашето собствено тук пред реалността. Какъв миг на докосване на тук и на далечното там! В все пак всичко се случва между приятели - срещата е празник, близостта е тържество – радостта се усилва от споделянето, умножава от единението.

Сякаш тъкмо тази способност да говори за естественото, за убегливата красота на ежедневното, това странно преобразяване на тягостта на обикновеното в откровение, прави от хайку колкото старинен, толкова съвременен жанр, помага поезията да има свое място в мигновеността на модерния медиизиран, глобален, консумеристки и повърхностен свят, където всичко е за миг и за малко, консумира се, но не се съзерцава, не се превръща в озарение през насладата.

Очаровението на изтока е неустоимо, заради умението да разкрива съзвучието между голямото и малкото, между човека и всемира, между баналното и изключителното. Погледът, който неочаквано преоткрива необичайната красота на обичайното и осъзнава, че животът е тържество, защото е крехка и настойчива съпротива срещу безграничната мъртва тишина. Хайку поезията е прозрение - колкото утеха срещу тъгата от преходността, толкова и захлас пред красотата на мига и неизменното, което долавяме, зад всяка промяна.